Автобусът тъкмо е включен на първа скорост за тръгване и пак спира, за да се качи закъсняла, тичаща, пълничка лелка. На спирката при Моравица водачът на автобуса търпеливо чака да слязат две баби с бастунчета и им маха за довиждане.

Потегляме и малко след "Химко" слиза мъж от далечен град, а шофьорът вежливо го упътва как да намери магазина за телефони. При болницата на Враца младият мъж зад волана подава багажа на старец и го съветва да внимава като пресича улицата. На автогарата във Враца, явно негов познат на висок глас казва: ”Ей, добро момче си, цена нямаш! Като се кача при теб, ще ми върви добре деня, знам си.”

Шофьорът се усмихва, този път леко смутен. Представям му се и го питам за името му. Смущението му май преминава в притеснение. Казва се Пламен Виталиев, на 36 години и е от Мездра. Искам да ми отговори какво е за него човещината и решавам, че съвсем го обърквам.

Не е така. Когато човек казва, това което чувства, не се обърква. "Всеки сам решава дали да бъде добър или лош, отговаря Пламен. Моите родители така са ме възпитали, че да избера да съм човечен, позитивен, да съм добър. Мисля, че този избор е най-важният в живота. Колко му е да кажа "Заповядай” на човека, когато му давам билетчето. Човещината е в малките неща в общуването ни и добрите думи. И на мен ми е приятно, когато пътник ми каже: „На добър път, довиждане”. Колко му трябва на човек да е добър с другите. Човещината се отглежда, възпитава се с добрина.”

Благодаря на свой ред на шофьора, пожелавам му лек път обратно към Мездра и си спомням рефрена от една популярна песен: "Ако до всяко добро същество застане поне още едно..."